Ϸվ

Мохамед Буазизи – 2011 г., „Арабска пролет“, Тунис

Мохамед Буазизи се самозапалва в знак на протест срещу корупцията на правителството и ендемичната безработица в Тунис и носи вдъхновение за жасминовата революция в Тунис.

Трудолюбив човек от бедно семейство, Буазизи е основният източник на доходи за близките си още от 10-годишна възраст, когато продава плодове на пазара. Той напуска училище на 19 години, за да може да помогне за образованието на по-малките си братя и сестри.

Буазизи умира на 4 януари 2011 г. на 26-годишна възраст, след като се самозапалва в знак на протест срещу една система, която му пречи да води достоен живот. Докато работи, Буазизи често е жертва на тунизийските правоприлагащи органи, които му налагат глоби, конфискуват стоката и кантара му, а при последния случай техните представители дори го събарят на земята. Семейството му счита, че унижението, а не бедността е това, което го е довело до самозапалване, след като отива да търси справедливост, но не я получава. Буазизи се залива с бензин и се запалва пред вратите на сградата на управлението в малкото градче Сиди Бузид. Радвал се е на голяма популярност, бил е известен като човек, който раздавал стоката си безплатно на по-бедните семейства, поради което неговата трагедия намира широк отзвук. Постъпката му предизвиква улични протести, които бързо се разрастват и в които се включват тунизийци от всички слоеве на обществото, обявявайки се срещу корумпираното правителство, високата безработица и ограниченията на свободата им.

Буазизи е все още жив, в агония и целият увит в бинтове, когато авторитарният режим на президента Зин ал Абидин бен Али, на власт от 1987 г., започва да губи почва под краката си.

Десет дни след смъртта на Буазизи Бен Али е принуден да подаде оставка и да напусне страната, като в същото време в Тунис шестват демонстранти, много от които носят плакати с лика на Буазизи.

Семейството на Буазизи намира утеха, знаейки, че смъртта му не е била напразна, тъй като постъпката му вдъхновява така наречената „народна революция" и разклаща деспотичните правителства в Тунис и на други места в арабския свят. Тя кара арабските младежи да осъзнаят, че могат да изкажат на глас своята неудовлетвореност и да се борят за достойнството си, когато се сблъскват с несправедливост, корупция и автократична власт.

Арабската пролет и първоначалният оптимизъм заглъхват, част от постигнатото отново е загубено, но Тунис, родината на Буазизи, продължава решително по пътя към демокрацията и свободата на мисълта, въпреки смъртоносните терористични атаки и опасенията във връзка със сигурността.